Постинг
16.12.2007 22:40 -
Приятелите-пак!
Автор: vehtimajstor
Категория: Хоби
Прочетен: 1068 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 16.12.2007 22:43
Прочетен: 1068 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 16.12.2007 22:43
Загубваме се.
После за кратко се намираме. Докато сме заедно, времето като че ли спира. Ние стоим едим срещу друг, чудейки се какво да си кажем.
Около нас прелитат силуети, а ние се напрягаме да си спомним името на лицето отсреща. Попиваме
момента* и го скътваме дълбоко в нас. Трябва да го съхраним, това ще ни е за следващите няколко ме-
сеца, или може би години. А може и да е за последно.
Преди година, когато се събрахме за двадесетата годишнина от дипломирането в гимназията, някой
изпусна фразата:
- ... та да се съберем след пет години пак, да се видим - кой жив, кой не!
За миг разговора увисна, но само след секунда- две постепенно, поклащайки се леко около темата, набра присъщата за такава среща хаотичност. Засмука като водовъртеж несигурността, която тази фраза породи унас. Защото някои вече, на тази възраст, си бяха тръгнали от купона. Завинаги.
Останаха малките алкохолни езерца, които всеки тайно сътвори под масата. Всяка капка, отронваща се от ръба на чашата звънеше с нечие име.
Не че имената бяха много. Просто всяко от тях носеше за един, или друг от присъстващите особен смисъл, разтърсващи спомени, сълзи или смях. Даже и тези, чието произнасяне приживе не носеше
особено приятни емоции.
Те си оставаха част от нас. Оставаше усещането, че аха - вратата ще се отвори с трясък и безпардонен тембър ще се влее в дисонансния ни хор.
Но някои партии от оркестровката, така и не бяха изппълнени.
* доколкото си спомням - римска мярка за време, приблизително равна на 2 минути и половина
После за кратко се намираме. Докато сме заедно, времето като че ли спира. Ние стоим едим срещу друг, чудейки се какво да си кажем.
Около нас прелитат силуети, а ние се напрягаме да си спомним името на лицето отсреща. Попиваме
момента* и го скътваме дълбоко в нас. Трябва да го съхраним, това ще ни е за следващите няколко ме-
сеца, или може би години. А може и да е за последно.
Преди година, когато се събрахме за двадесетата годишнина от дипломирането в гимназията, някой
изпусна фразата:
- ... та да се съберем след пет години пак, да се видим - кой жив, кой не!
За миг разговора увисна, но само след секунда- две постепенно, поклащайки се леко около темата, набра присъщата за такава среща хаотичност. Засмука като водовъртеж несигурността, която тази фраза породи унас. Защото някои вече, на тази възраст, си бяха тръгнали от купона. Завинаги.
Останаха малките алкохолни езерца, които всеки тайно сътвори под масата. Всяка капка, отронваща се от ръба на чашата звънеше с нечие име.
Не че имената бяха много. Просто всяко от тях носеше за един, или друг от присъстващите особен смисъл, разтърсващи спомени, сълзи или смях. Даже и тези, чието произнасяне приживе не носеше
особено приятни емоции.
Те си оставаха част от нас. Оставаше усещането, че аха - вратата ще се отвори с трясък и безпардонен тембър ще се влее в дисонансния ни хор.
Но някои партии от оркестровката, така и не бяха изппълнени.
* доколкото си спомням - римска мярка за време, приблизително равна на 2 минути и половина
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 112