Ей тъй, по своему – бавно, с уморено приспуснати клепачи и с лека загадъчно-иронична усмивка в ъгълчето на устните. Така ще го запомним.
              

            Вечният бард на неспокойният дух. Признасяше стиховете на песента с една особена лепкава трепереща сладост в гласа и повдигайки се напръсти. Поднасяше ни познатите драми, облечени в мелодия по един особен начин, с много чувство и патос. Като ни принуждаваше да ги преживяваме отново и отново.

             Говореше ръмжеики благо, оцветяваше гълчавата на поредния купон с приятния тембър на многопреживелия си глас. Не се натрапваше, но присъствието му бе осезаемо плътно.

             Какво ли цвете се поднася за последно начовек като него; магарешки бодил – от най големите, от които ти влизат трънчета навсякъде, даже където и слънце не огрява! Или тъмночервена роза – ама да е от най-бодливите, дето се чудиш как и от къде да ги подхванеш.

              Едно знам – ще му поднеса почитта си. Най-искрената си и тиха почит.